Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.05.2019 10:32 - Сол № 3
Автор: roshavopile Категория: Тя и той   
Прочетен: 122 Коментари: 0 Гласове:
1



Беше му до всичко друго, но не и до мача, който незнайно защо си беше пуснал. Мислите му бяха другаде и определено не поемаха по правилната посока. Гледаше часовника на рафта над телевизора и с всяка секунда ставаше по – (хм, имаше или изобщо дума за това) заслепяващо яростен? Не! Яростта беше едно на ръка, но този път беше премесена с болезнена, почти физически ревност. Беше изпитвал ярост и знаеше как да се справи с нея. Но ревността беше нещо съвсем ново и сякаш с яростта се посилваха взаимо, за да го доведат до нови висоти на умопомръчение и болка. Да замине далеч от нея съвсем скоро му се струваше страхотна идея. Даже се беше поздравил наум, че се справя добре. Но в Русия всяка сянка, всеки момент напомняше на нея. След няколко месеца вече му беше съвсем ясно, че ще си дойде скоропостижно и ще я моли на колене да го приеме. Но не бе очаквал сбъдване на най – лошият си кошмар. Онзи пъпчив пубер естествено, за разлика от него, не си беше губил времето и беше се сближил още повече с нея. След тази нощ кой знае какво щеше да стане. Това, че тя закъсняваше не му помагаше да е оптимист. Днес беше необходимо наистина малко, за да накара Анна Мария да му разкаже каквото бе пропуснал от социалния живот на Ниа. Погледна пак часовника както правеше през 3 минути от няколко часа насам. От Ана разбра програмата на събитието. Препрочете я толкова пъти, че я запамети по секунди. Сега тя лежеше смачкана на топка в коша. Приема трябваше да се проточи до 12 часа, но все пак май Ниа не искаше да си ходи. На няколко пъти му мина през главата да се облече и да отиде, но се отказваше. Ако тя искаше да е с него, щеше да го покани. Той стоеше сам в апартамента и я чакаше, а кой знае къде беше тя сега? За първи път чакаше жена, и за първи път беше толкова отчаян, наранен и ревнив. Навън беше студено и валеше, но той беше без риза, защото огънят вътре в него го побъркваше.  Изведнъж начина по който виждаше това момиче се промени. Тя беше единствената жена, която той иска и чака да се върне у дома. Само че тя още не го знаеше. Изведнъж чу как Ниа отключваше ключалките на вратата. „Мамка му! Не беше в най – добрата си форма, за да го види.” Скорострелно докато се завърташе ключа, хвана бирата от земята в ръка и се облегна на дивана, увеличавайки звука на мача. Мислено благодари за две неща: че беше вечер на футболни първества; и че имаше толкова сложна система за отключване. До момента на появяването на Ниа на вратата, Алекс вече си беше иградил спокойна фасада. Отвътре обаче огъня и болката бяха станали двойно по – силни. Външният и вид не помогна на самообладанието му. Беше облечена в беложо – кафява рокля с в гол гръб и беше тотално обезоръжаваща за всеки мъж. Сви му се гърлото като си представи мислите на всеки един мъж около нея тази вечер. Мислите въртящи се и в неговата собствена глава. Опита се да намери възможно най – спокойния си глас и погледна към нея. Тя стоеше съвсем близо и усещаше прекрасния аромат на кожата и косата и. Това никак, ама никак не му помагаше. Ниа гледаше към телевизора и се мръщеше. Беше благодарен, че проговори първа. „Не мога да повярвам, че стоиш в петък вечер и гледаш мач. Нима не останаха мацки за теб. Днес беше много по – нетърпелив да излезеш.” После го погледна и намигна закачливо. Беше си го заслужил. Това беше най – гадната шега. Сега когато той вече знаеше (след дългата агония, когато беше далеч), че иска нея и само нея единствено за себе си, тя не го взимаше на сериозно. Той още беше Алекс – женкаря. Как можеше да промени това??? Ниа пак проговори, преди да е формулирал ясна мисъл в главата си.
- Ял ли си? Ще се преоблека и ще сложа да хапна – Преди да продума, тя беше вече оттатък. Защо за бога беше толкова жизнерадостна?! Врата и беше леко отворена. Не можа да устои на изкушението. Чувстваше се едновременно ужасно и прекрасно. Беше като воайор, но това беше по – силно от него. Подобно на пеперудата в близост до светлината. Ниа беше неговата светлина…Как да и го кажеше?
Вечеряха тихо на масата. Той ровеше из чинията в отчаян опит да симулира интерес към храната и формулираше и преформулираше въпроса, който го ядеше, така че да изглежда непринуден. Ниа също мълчеше. Сега беше момента.
- Е, как мина партито? – Тя вдигна очите си. Светлинките, които играеха около черната зеница го хипнотизираха. Тя се усмихна и заприлича на ангел.
- Добре, набираха пари за построяване на дом за разлекателни игри за децата. Кмета накрая удвои от личните си средства сумата, която беше събрана. До месец ще започнат строежа, само да спрат валежите.
- Това е чудесно.
- Да, трябваше и ти да дойдеш, Алекс.
- Никой не ме покани! Не можех да се натреса, нали?
- Ти толкова бързо изхвърча от кухнята, че нямах време да ти предложа.

Замълчах. Естествено, че ще излезе с този довод. Омръзна ми да играя игрички. Беше наложително да и обесня как се чувствам. Веднага. Иначе ще умра ако не е моя. Завинаги.

Разбира се Ниа искаше да отиде с Алекс като кавалер. Макар благородните подбуди на семейството на Ники и милия ми характер не беше лесно просто да се вклюби в него. Присъсътвието на Алекс осложняваше нещата до ниво на невъзможност. Колкото и да се стараеше мисли за Алекс я преследваха постоянно. Тормозеше се мислейки къде е той, с коя, какво ли прави (не че не беше сигурна). Затова се очуди много, когато го видя да гледа телевизия. Толкова нетипично. Отново си помисли, че си е намерил някоя и сега е с нея. Като останеше сама щеше да поплаче не спокойствие. Промени рязко мисълта, за да се отърси от мрачните мисли. Представи си за миг как би протекло събитието ако Алекс беше там. Алекс ставаше душата на всяка компания. Всички жени щяха разбира се моментално да се влюбят в него. А мъжете да намерят своя кумир. Той уви не действаше само на мен, толкова опияняващо. Това беше и облекчение и наказание. За него нямаше значение в чий очи вижда обожанието. Важното бе да е там. В колкото повече, по – добре. Усмихнах се. Каква ирония. В моите нямаше да го види. Макар да беше там. Макар и пречупена гордостта ми, не позволяваше да премина някои граници.

Докато говореха му се струваше, че едновременно Ниа е толкова близо и толкова далеч. Макар приятелския разговор, тя беше резервирана. Дали не беше закъснял? Дали другия беше вече я спечелил? Той я изпиваше с поглед. Беше се променила много. Изглеждаше още по – вглъбена. И красива. Нима беше възможно? Дъхът му спя, когато я зърна сутринта на този дълъг ден. И този лилав халат. Можеше ли да изглежда по – привлекателна? Копнееше не Ана да му беше отворила. Тогава плана щеше да протече по друг начин. Беше се прибрал с ясна цел и план. И щеше да ги изпълни. Трябваше да поправи най – голямата грешка в живота си и се състезаваше с времето. Усмихна се и вдигна пластмасовата чашка със сок към стоящата отсреща на тясната масичка Ниа. Тя му отговори със сериозна усмивка. Само дано не беше закъснял да обвръзже съдбата си с това момиче завинаги, както бе планирал. През цялото останало време на вечерята прекараха в мълчание всеки потънал в собствените си мисли. Всеки за отношенията с другия. От много време насам, преобладаващата част от мислите им бяха свързани с другия. Но бяха твърде упорити да го признаят. А момента беше настъпил и Алекс осъзнал това бързаше. Той осъзнаваше, че Ниа му бясна. Какво очакваше? Но все пак не се замисли, когато го видя сутринта да скочи и да го прегърне. Беше скок на пантера. Малка, но пантера. Тази пантера с такава лекота подчиняваше света му, че едва ли си даваше сметка. Тя действаше така с всички. Дори на благотворителния концерт – беше сигурен в това. Момчетата копнееха за и крадяха вниманието и при първия удобен случай. А той какво правеше? От момента на пристигането си – практически нищо. Стоеше отстрани и съзерцаваше шедьовъра. На търг печели този, който е предложил най – много. Той какво можеше да предложи? Само любовта си. Ниа беше наясно с неговото минало. Но дали знаеше, че вече и то както настоящето и бъдещето са подчинени на нея? Дали не мислеше, че не съм подходящ за нещо сериозно? Сети се за кутийката в джоба на якето му. Усмихна се леко. Не посмя да я изхвърли, дори когато и беше най – бесен. С всяка фибра на тялото си го чувстваше като светотатство. Време беше за сериозен разговор. Кога изобщо бяха говорили сериозно? Даже не се бяха карали. Той просто замина и я остави зад гърба си. В колко сенки му се струваше през това време, че вижда нейният лик? Едва ли щеше да и каже някога. Бройката плашеше и него самият.

През това време обектът на мислите му го наблюдаваше мрачно и беше заета със своите собствени терзания. Беше като бог – толкова близко и толкова недостъпен. Изглежда и на нея е отредена съдбата да копнее за него и да не може да го има. Само, че при нея по – гадно: защото щеше да го вижда всеки ден. Ами скоро я запознае с другата? Това не би го понесла. Сълзите напираха и тя трябваше скоропостижно да излезе от стаята. – Отивам да си лягам! – Той се стресна. Толкова ли се беше отнесъл? Явно съм повече от скучна. Добре, че в стаята е сумрачно. Физиономията и не бе от най – приятните в момента. Щеше да си отиде бързо в стаята и да плаче стискайки възглавницата, за да не я чуе. Потисна един спазъм. Сълзите набираха път нагоре по гърлото. Задушаваше се от близоста му. – Няма ли да останеш още малко? – секси дрезгавия му глас жулеше слуха ми безпощадно. Колко още в този пъкъл?! Тъкмо бях се обърнала да ставам. Обърнах се отново с лице към него
– Не, ниският глас беше единствения нормален, който можеше да извади точно сега.
– Не?! – той вдига вежди в очакваща поза. Имаше нещо умолително в погледа ми. Защо ми го причиняваше? Не се усетих, че направих неуместна пауза и загубих твърдостта си. Прехапах механично долната си устна в търсене на опора. Погледът му се плъзна надолу точно на нея. Зазяпа се най – нахално. И повтори гримасата греховно бавно. Това не ми действаше добре на самоконтрола. Трябваше да се спасявам. Лодката потъваше.
– Лягам си, Алекс, уморена съм. Този път не прозвучах толкова твърдо. Беше по – скоро като тихо хленчене да ме пусне.
– Много бързаш – говореше по – тихо и от мен.
– Пусни ме, открито запротестирах.
– Както казах, много бързаш. Исках да ти кажа, че прекарах много хубаво вечеряйки с теб. Забавлявах се, както отдавна не съм. – Обърнах се към него отново, исках да изглеждам непроницаема, но не бях сигурна в крайния ефект. Той се усмихваше. Беше много разсейващо.
– Едва ли си останал без забавления там, където си бил.
– Не бяха по вкуса ми. – Потиснах гнева си. Пречеше ми да държа гласа си спокоен.
– Е, тук предполагам, че ще намериш според вкуса си.
– Това беше една причина да се върна. Тук е моят вкус. Всичко друго е безвкусно. Като сол е, ако ме разбираш. Само тя нагарча, но не може нищо да ядеш без нея. – Като сутринта. За едно и също ли говорехме? Сол?!
– Не те разбирам, наистина. Просто съм много уморена. Важното е ти да се разбираш.
– Не, наложително е и ти да ме разбираш. Нищо, има време за този разговор. Отивай да си почиваш.
– Лека нощ, казах аз и му се усмихнах мъчително, макар изобщо да не го разбирах. Излязох от кухнята и преди да стигна половината на хола, усетих отварянето на врата на кухнята зад мен. Не обърнах внимание, защото Алекс трябваше да спи в другата спалня. Доколкото разбрах от по – ранния разговор с Анна, тя и малката щяха да спят в другия апартамент, за да има място за Алекс. Само, че усетих само ръцете на Алекс върху раменете ми, пречещи ми да продължа към стаята си. Въздъхнах и се обърнах. Имах намерение да споря, разбира се. Не беше изобщо удачно да се държи с мен като с дете. Не му и отиваше. Не бях преценила само колко висок беше Алекс и при бързото извъртане се ударих в гърдите му и залитнах. Той ме хвана бързо. Имаше рефлекси на хищник. Хм, добро сравнение. Не можех да мърдам. Алекс беше ужасно силен. Или аз бях ужасно слаба. Беше спорно. Стиснеше ли ме малко повече и щях да съм с няколко счупени кости. Точно щях да казвам нещо саркастично и той ме целуна. Устните му бяха горещи. Дъхът му отне моя. Сякаш дишахме само така. Взаимно. Един от друг. Отдръпна устните си на милиметри от моите и пак ме целуна след секунда. Този път по – дълбоко. Главата ми се завъртя. Загубих представа за време. Имаше само тук и сега. Пак се отдръпна и пак ме целуна. С всяка целувка той сякаш ме завоюваше парче по парче. Не спря докато всичките ми сетива не му се подчиниха. Вече нямаше какво да завоюва. Всичко бе негово. Те просто приветстваха отново дълго отсъствалият си господар. Аз вече не мога да дишам сам. Въздухът го няма. Ще ми позволиш ли да дишам? Все едно счупена половинка беше залепена на мястото си. Личеше си разбира се, че е слепена. И беше много по – чуплива от преди. Никой не осъзнава обаче, че тя се е вкопчила със всички сили в това цяло. Успокоява я мисълта, че без нея то няма да е завършено. Няма да е красиво. Щеше да е просто ненужна вехтория.

Тялото ми се тресеше. Не можех да го спра. Налагах си да се спра, но не можех. Плачех. Болеше. Сякаш блокирали досега всичките ми сетива надаваха агоничен вик. Едновременно. Виждаха разликата в живота чрез него и живота без него. Бяха направили своя избор. Сега ми го налагаха. Не че беше нужно. Аз го знаех. Физическата болка от отсъствието му не бе нова. Потисках я. Досега. Поех дъх. Напразно. И от него болеше. Беше чужд. Тялото ми искаше неговия дъх. Не знам колко съм стояла така. Свита на кълбо. На леглото. Не беше нужно толкова драматично да се откъсвам от него с плесница, но съзнавах, че беше като махането на лекопласт – бързо и рязко отлепяне. Почукването на вратата ми ме стресна. Беше ли вече утре? Отворих очи. Беше още тъмно. Заради адреналина бушувал доскоро в тялото ми, то бе слабо. Надигнах се едвам. Погледнах часовника. Три по среднощ. Нямах сили за повече игри? Алекс трябваше да си намери друга играчка. Преправих гласа си на строг и викнах през вратата:
- Какво искаш? – Искаше да види щетите ли? Нямаше да му доставя удоволствието да ме види като двои трофей, макар реално да бях.
- Отвори ми. Моля те. – гласът му беше шепот и все пак го чувах зад дебелата дървена врата. Впрегнах остатъците си от воля.
- Не – почти го изкрещях. Отивай да си играеш другаде. Върнах се в леглото и се свих на топка. Е мигнах до сутринта. Напрягах до карай слуха си, но не чувах нищо. Сигурно го беше пропъдила. Въпреки силната болка в гърдите и започна да си внушава, че това е за добро.



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: roshavopile
Категория: Тя и той
Прочетен: 6271
Постинги: 10
Коментари: 0
Гласове: 4
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031