Просто не подозирах, че може да постъпи така само заради едното наранено мъжко его. Не се залъгвах, че съм толкова значима за него, че да бяга заради мен толкова далеч.

Докато си слагах току – що свареното сутрешно кафе в черната чаша, погледнах машинално календара. Днес ставаха 3 месеца. Три месеца без него. Знаех, че е глупаво, но държах на един рафт в гардероба ми дрехите, който носех, когато бях с него. Всичките миришеха на лавандула. Вечер ги миришех тайно преди сън. Все едно го виках. Не глупаво. Малоумно. Държах се като фанатизирана тийнейджърка. Но беше по – силно от мен. Той си тръгна толкова бързо, че трябваше да оставя поне едно нещо напомнящо за него при мен. Каза на Макс, че бил пуснал частни детективи в Русия да издирват негови роднини. Били намерили следа и искали да замине за там. Не знаел колко ще се наложи да остане. Макс беше щастлив. Вярваше му. Нямаше причина да не е така. Само аз знаех причината. Просто не подозирах, че може да постъпи така само заради едното наранено мъжко его. Не се залъгвах, че съм толкова значима за него, че да бяга заради мен толкова далеч. Усмихнах се на черната напитка. Липсваше ми, всеки ден все повече. Обичах го още повече от преди. Вече знаех, че това е чувството, което изпитвах към него. Жалко само, че той не го узна. Подържах тезата, че ходя с този или онзи съученик. Действително за тях може и да беше така. За мен беше просто хапче за спиране на болката за момента. За после не мислех. Не можех. Нямаше после. Стараех се да няма. Звънеца на вратата ме сепна. Кой беше толкова рано?
– Охо, блуден син на прага, чух веселият глас на Ана – Мария. Преди малко беше станала и както знаех, весела не беше подходящо прилагателно за нея по това време. Кой ли беше дошъл? Загърнах се в лилавия си халат и отидох да видя. Отворих вратата и щях да припадна, ако не бях толкова изумена.
– Алекс?! – изрекох на глас почти пищяща. Идеше ми да си прехапя езика след това. Той се усмихна и отвори ръце. Вече нищо нямаше значение. Не помня как съм се озовала в ръцете му. Може би съм направила скок през малкото антре. Помня само, че го стисках с все сила, а той се тресеше от смях. Но не отпускаше хватката ми. Напротив, сложи си ръцете така, че в случай на отпускане да я заздрави отново. Или поне аз си въобразявах така. Ана – Мария също се смееше високо.
– Ама си и дечко. Пусни човека, от път идва, ти му се увеси като камък на шията. – Заболя ме, да си призная. Отпуснах ръцете си, за да видя лицето му по – добре. Отчаяно търсех отпечатък там, на съпротива срещу думите и. Видях само развеселеност. Но очите му бяха различни. Светеха със странни хипнотични искри в тях. Или аз само си ги измислях. Беше ли съгласен със сестра ми? Не можах да подчиня долната си устна и тя сякаш в потвърждение на нейните думи се нацупи надолу и напред. Това предизвика нов взрив от смях. И от двамата. По много. Ана – Мария не знаеше, че ме наранява. Иначе никога не би го сторила. Аз сама се наранявах.
– Има време за всичко, Мари – каза вече спокойно той. Хайде първо да се преоблека, после малко кафе – обърна се към мен с най – кадифеният си глас – твоето кафе ми липсваше. – Знаеше ли как ми действа? Защото ако знаеше, беше много жесток! Наежих се.
– Едва ли си останал без кафе през това време. – врътнах се и влязох в кухнята. Ана не чу нищо от това тя слагаше куфара на Алекс прав до гардероба в спалнята. Чух Алекс да отваря вратата на спалнята. Тя се чуваше от километри с нейното скърцане. – Значи цялата кафеварка за теб, а? Скръндза такава. – изненадах се и вдигна глава. Беше се надвесил над мен и беше по – близо, отколкото здравословното ми състояние позволяваше. Бях сигурна, че чух… Усмихваше се. Жесток. Много. Придърпах чашата в ръцете си и се дръпнах до облегалката на стола. Той потисна един кикот. Подчиних гласа си.
– Да – казах твърдо – толкова ли те разглезиха там, че си забравил как се прави? Той сви рамене
– Не, просто обичам вкуса на твоето. Исках да си го припомня. – За кафе ли говорехме още? Или изобщо? Държах гласа си все още нисък и строг.
– Кафето го прави кафеварката, Алекс. Все едно и също е.
– Не, не е. Разликата е огромна. Беше ми обърнал гръб, докато говореше. Играеше адски нечестно. Слагаше равни лъжички кафе в цедката на кафеварката. Завъртя горната част и я сложи на загретия котлон. Обърна се чак тогава. Облегна се на мивката. И прикова погледът си на мен. Поривът не закъсня. Впрегнах целият инат и яд към него, за да го потисна в мен. Щеше да ми трябва после за сълзите.
– Какъв е плана за днес?
– Ана се занимава с Марина сутрин и после я извежда навън на разходка. Татко е по работа с Макс, няма да се приберат до довечера. Не улучи добро време за ефектно пристигане.
Усмихна се, ясно опитите ми за язвителност го забавляваха. Явно само при него не работеше както трябва.
– А ти? – пак ме изненада с въпроса си. Какво целеше, по дяволите?
– Какво аз?
– Какви са твоите планове?
– Трябва да придружа един приятел на едно благотворително събитие, което дядо му довечера организира, затова ще си търся рокля.
Усмивката на лицето помръкна. Очите му рязко се присвиха. Почнаха да потъмняват. Не разбирах. Така ставаше, когато се ядосва. Не смятах, че имаше причина в момента. На тази реакция се надявах преди малко.
- Познавам ли го? – в гласа му нямаше помен от веселост
– Да, това е Ники – момчето което дойде на рождения ден на татко последния път. – Алекс замъча. Замъчах и аз и зачаках. Той стана бавно. Гладайки го имах чувството, че очите му станаха още по – присвити.
– Добре, аз ще си намеря работа из града или ще помогна на Анна. Приятно прекарване! – И излезе.

Продължих приенето на кафе сама и замислена. Нещо странно ставаше тук. Първо, защо Алекс изневиделица изчезна и после се появи пак изневиделица. Какво ли бе намерил в Русия? Изглежда вече не проявяваше интерес към мен, може би беше вече обвързан с друга. Усетих остър спазъм с корема. Отпих голяма глътка кафе, поех дълбоко въздух и реших: „Значи е време да извадя Ники от резервите! Време е за рокля!” Оставих чашата в мивката пуснах малко вода от чешмата в нея и се запътих към спалнята. Мимоходом регистрирах липсата на Алекс от апартамента. „Колко ли верен ще бъде този път?” – злобно и наскърбено си помислих. Не губих много време в мисли. Облякох си тъмносини дънки и черна тениска сложих си необходимите неща за пазаруване в спортната чанта, надрасках на бързо лист с неоходимите неща за довечера и излязох. Бях достатъчно заета през целия ден и умишлено мислех за всичко друго, но не и за Алекс.